Поради превратностите на времето и бурната
история на нашите земи до нас са достигнали сравнително малко по обем запазени
домашни извори за въоръжението и снаряжението на българите от Средните
векове и особено от периода ХII- ХV век. Тези отчетливи липси правят особено
труднa, на моменти почти невъзможнa, реконструкцията на българския военен елит,
да не говорим да се проследи цялостния процес на еволюция в развитието на
екипировката, както това е възможно в Западна Европа. Не е лесно и разучването на войската и службите в нея като цяло, защото
информацията е откъсечна и предвид политическите, културни и военни промени,
които са настъпвали в определени моменти, носят определени трудности и
несигурност. Като цяло ние ще се
стремим към комплексен подход, който ще включва анализ и използване на извори
от държавите и обществата в тесен контакт, взаимодействие и съжителство с
българите, като преди всичко
ще се набляга най-вече Балканите(към които сме част и ние) и Унгария. В един
по общ план ще се разглежда стила и модата във въоръжението и екипировката в
Европа и Изтока от същото време,
за да се добие по-ясна
представа за определени предмети навлезли в нашите ширини така и за тенденциите
, по които се е водило войнството по нашите земи. Длъжни сме все пак да отчетем, че някои от представените тук
виждания и реконструкции съдържат известна доза хипотетичност и
подлежат на промяна и преосмисляне при поява на нови извори и информация
.
Изворите, които ще използваме, са основно три вида: писмени, археологически
и художествени от съответната епоха.
Писмени- Като цяло в българските писмени източници почти не се
среща информация за доспехите- съществуват споменавания на оръжия, както термини и титли свързани с войската
и функциите, изпълнявани при
съответните длъжности. Тук са интересни сведенията на хронисти, документи
от различен характер- по-голямата
част от които чужди и свързани с покупка на доспехи и оръжие, описания, споменавания,
както и по-късни османски и
унгарски описи на български феодали(спахии и войнуци), попаднали в подчиненение и
служба през XV-XVI век , които биха могли да хвърлят светлина върху начина, по
който се издържат и организират българските военни отряди през Късното
средновековие .
Археологически- Находките имат своето
водещо място при проучването на въоръжението от периода и създават най-добре
представата за доспехите и оръжието на онова време. Все пак и тук се сблъскваме
с някои неясноти и проблеми. Често находките са случайни или тяхното
местонамиране остава неясно, а в случая средата е особено важна, за да се
определи дали притежателя е местен и служещ в тези земи, или находката е с чужд
притежател предвид географското положение на тези земи, честата намеса и
участие на различни чужди сили тук и огромното количество наемници от различен
произход кръстосващо тези земи в търсене на кариера и препитание. Все пак
археологическите проучвания последните години все повече дават резултат в тази
насока и може да кажем, че се доби доста по-ясна представа за ориентацията на
българското въоръжение от периода. Заслуги за това трябва да отдадем особено
много на статиите на Деян Рабовянов и Станимир Димитров.
Художествени- Това са стенописи, барелефи,
скулптури, рисунки, миниатюри, част от византийското изкуство. Броят им като
цяло за Балканите е значителен и те с основания са считани за едни от ценните извори за епохата. В същото
време те са и един от най-надценяваните, което
често води до погрешни изводи и интерпретации. През последните около 20 години реконструкцията на средновековните
православни войни се правеше от доста западноевропейски историци, ентусиасти и
художници за научни издания и енциклопедии, които за жалост възприемаха
изображенията на светци войни и тези на войници/стражи от библейски сцени
буквално. Това само по себе си роди един абсурд, показващ странно и неадекватно войните от Балканите на фона на
западноевропейските и източни съвременници от същото време. Донякъде това задоволи и идеологическото мислене на множество от модерните
западноевропейци относно Балканите и представянето им в миналото като регион
извънземен и чужд на Европа и нейното развитие и история. Тези тенденции дори
бяха подети и пуснаха корени сред много художници и ентусиасти в Гърция, България, Сърбия, Румъния и Русия,
а някои възприеха и присърце тяхната акуратност, търсейки задоволяване на собственото
чувство за уникалност. Цялата тази мода обаче е в следствие на неразбиране на
византийското изкуство-
неговия стил, корени и развитие.
Македония, XIVв. |
По темата за акуратността на византийското
изкуство последно време излезе доста литература, която ясно очерта рамките му
на развитие и включването на нововъведения в него от действителността на
художника. В случая бихме цитирали Таксиархис
Колиас от книгата му ''Byzantinische Waffen'' относно появата на светия войн във
византийското изкуство, най-вече от 1052 нататък: ''Образът на светия воин с броня и оръжия вероятно води началото си от
изображението на императора с характерната му броня, което е било познато
навсякъде през първите години на християнството. В много от случаите художникът
не пресъздава предмета такъв, какъвто е бил той в неговото време и
реалност, а подражава на стари традиционни типове. Затова в търсене на иначе
богатата информация, съдържаща се в художествените изображения,
трябва да подхождаме с особена предпазливост. Те не бива да се разглеждат
изолирано, в качеството им на отделни екземпляри, а би следвало да се оценяват
в рамките на цялото византийско изкуство и в съпоставка с по-ранни и по-късни
творби.'' Друго особено ценно изследване е това на Пьотр Гротовски ''Arms and Armour of the Warrior Saints.
Tradition and Innovation in Byzantine Iconography'', където авторът проследява
еволюцията в изобразяването на светците войни от средновизантийския период и
достига до заключението, че най- близко до действителността са изображенията от периода X-XII век, когато
тогавашната екипировка значително повлиява върху изображенията на светци войни
от периода за разлика от по-късното палеологово време, когато се налагат копиращи по-стари и до голяма степен
архаични изображения. Там реалистичните елементи са много малко. Естествено, има и изключения като стенописите
от Боянската църква и тази от църквата „Св. Димитър” в Марковския манастир, но те остават сравнително рядко явление.
Освен това има и
друго, което бихме добавили към проблема. Доста често се приема, че
реалистичните елементи изображения показват неща, реално съществували в областта, в която са нарисувани през същия период. Счита се по презумция че художникът и чираците му са местни и рисуват това, което виждат около тях. Последно време обаче сериозно
се замисляме до колко това наистина е било така. Причината за това се крие в някои
интересни факти, които често се загърбват. Това са мобилността на въпросните
майстори и занаятчии, една значителна част от които са
работили в големи центрове като Солун, Константинопол, Котор, Дубровник и други градове. Често са били наемани в
различни владения от различни краища на православния свят, при което човек не може да не си зададе въпроса до колко това,
което са рисували, се припокривало с реалността, в която се е намирала църквата. Добре известно е, че сръбският крал
Милутин например е организирал дворцово ателие- там са работили pictores graeci, които са
идвали от Дубровник и Котор, строители, скулптури от Поморието- всички те са ръководени от двама византийски
художници на име Михаил Астрапа и Евтихий.
Всичко това показва, че като цяло използването на подхода на класифициране на изображенията
на базата на регионален принцип и на базата на този подход да се правят изводи за наличие на определени елементи във въоръжението, снаряжението, облеклото или аксесоарите само в определена част на Балканите, е доста несигурно и необосновано. Няма гаранция, че майсторът от Солун, който, да речем, изографисва църква някъде в Мизия, е видял даден шлем там, а не в друг
район, в който е пребивавал преди това. Или пък майстор, работещ в Сръбското кралство, не е видял сабята, която е нарисувал в ръката на
светеца, от някой турски наемник, подвизаващ се в ромейската армия по това време.
Следователно изображенията и данните, които могат да се изведат от тях, не трябва да се
гледат разделно, а може само да се направи изводът, че такъв елемент действително е присъствал на Балканите по
време на въпросното рисуване. С други думи- на
стенописните изображения от Балканите трябва да се гледа като на един общ
информационен фонд за живота по онова време без да им се слага точен регионален
и народностен етикет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.