петък, 18 юли 2014 г.

Въведение и извори


Поради превратностите на времето и бурната история на нашите земи до нас са достигнали сравнително малко по обем запазени домашни извори за въоръжението и снаряжението  на българите от Средните векове и особено от периода ХII- ХV век. Тези отчетливи липси правят особено труднa, на моменти почти невъзможнa, реконструкцията на българския военен елит, да не говорим да се проследи цялостния процес на еволюция в развитието на екипировката, както това е възможно в Западна Европа. Не е лесно и разучването на войската и службите в нея като цяло, защото информацията е откъсечна и предвид политическите, културни и военни промени, които са настъпвали в определени моменти, носят определени трудности и несигурност. Като цяло ние ще се стремим към комплексен подход, който ще включва анализ и използване на извори от държавите и обществата в тесен контакт, взаимодействие и съжителство с българите, като преди всичко ще се набляга най-вече Балканите(към които сме част и ние) и Унгария. В един по общ план ще се разглежда стила и модата във въоръжението и екипировката в Европа и Изтока от същото време, за да се добие по-ясна представа за определени предмети навлезли в нашите ширини така и за тенденциите , по които се е водило войнството по нашите земи. Длъжни сме все пак да отчетем, че някои от представените тук виждания и  реконструкции съдържат известна доза хипотетичност и подлежат на промяна и преосмисляне  при поява на нови извори и информация .

Изворите, които ще използваме, са основно три вида: писмени, археологически  и художествени от съответната епоха.

Писмени- Като цяло в българските писмени източници почти не се среща информация за доспехите- съществуват споменавания на оръжия, както термини и титли свързани с войската и функциите, изпълнявани при съответните длъжности. Тук са интересни сведенията на хронисти, документи от различен характер- по-голямата част от които чужди и свързани с покупка на доспехи и оръжие, описания, споменавания, както и по-късни османски и унгарски описи на български феодали(спахии и войнуци), попаднали в подчиненение и служба през XV-XVI век , които биха могли да хвърлят светлина върху начина, по който се издържат и организират българските военни отряди през Късното средновековие .

Археологически- Находките имат своето водещо място при проучването на въоръжението от периода и създават най-добре представата за доспехите и оръжието на онова време. Все пак и тук се сблъскваме с някои неясноти и проблеми. Често находките са случайни или тяхното местонамиране остава неясно, а в случая средата е особено важна, за да се определи дали притежателя е местен и служещ в тези земи, или находката е с чужд притежател предвид географското положение на тези земи, честата намеса и участие на различни чужди сили тук и огромното количество наемници от различен произход кръстосващо тези земи в търсене на кариера и препитание. Все пак археологическите проучвания последните години все повече дават резултат в тази насока и може да кажем, че се доби доста по-ясна представа за ориентацията на българското въоръжение от периода. Заслуги за това трябва да отдадем особено много на статиите на Деян Рабовянов и Станимир Димитров.

Художествени- Това са стенописи, барелефи, скулптури, рисунки, миниатюри, част от византийското изкуство. Броят им като цяло за Балканите е значителен и те с основания са считани за едни от ценните извори за епохата. В същото време те са и един от най-надценяваните, което често води до погрешни изводи и интерпретации. През последните около 20 години реконструкцията на средновековните православни войни се правеше от доста западноевропейски историци, ентусиасти и художници за научни издания и енциклопедии, които за жалост възприемаха изображенията на светци войни и тези на войници/стражи от библейски сцени буквално. Това само по себе си роди един абсурд, показващ странно и неадекватно войните от Балканите на фона на западноевропейските и източни съвременници от същото време. Донякъде това задоволи и идеологическото мислене на множество от модерните западноевропейци относно Балканите и представянето им в миналото като регион извънземен и чужд на Европа и нейното развитие и история. Тези тенденции дори бяха подети и пуснаха корени сред много художници и ентусиасти в Гърция, България, Сърбия, Румъния и Русия, а някои възприеха и присърце тяхната акуратност, търсейки задоволяване на собственото чувство за уникалност. Цялата тази мода обаче е в следствие на неразбиране на византийското изкуство- неговия стил, корени и развитие. 

Македония, XIVв.
По темата за акуратността на византийското изкуство последно време излезе доста литература, която ясно очерта рамките му на развитие и включването на нововъведения в него от действителността на художника. В случая бихме цитирали Таксиархис Колиас от книгата му ''Byzantinische Waffen'' относно появата на светия войн във византийското изкуство, най-вече от 1052 нататък: ''Образът на светия воин с броня и оръжия вероятно води началото си от изображението на императора с характерната му броня, което е било познато навсякъде през първите години на християнството. В много от случаите художникът не пресъздава  предмета такъв, какъвто е бил той в неговото време и реалност, а подражава на стари традиционни типове. Затова в търсене на иначе богатата информация, съдържаща се в художествените изображения, трябва да подхождаме с особена предпазливост. Те не бива да се разглеждат изолирано, в качеството им на отделни екземпляри, а би следвало да се оценяват в рамките на цялото византийско изкуство и в съпоставка с по-ранни и по-късни творби.'' Друго особено ценно изследване е това на Пьотр Гротовски ''Arms and Armour of the Warrior Saints. Tradition and Innovation in Byzantine Iconography'', където авторът проследява еволюцията в изобразяването на светците войни от средновизантийския период и достига до заключението, че най- близко до действителността са изображенията от периода X-XII век, когато тогавашната екипировка значително повлиява върху изображенията на светци войни от периода за разлика от по-късното палеологово време, когато се налагат копиращи по-стари и до голяма степен архаични изображения. Там реалистичните елементи са много малко. Естествено, има и изключения като стенописите от Боянската църква  и тази от църквата „Св. Димитър в Марковския манастир, но те остават сравнително рядко явление. 

Освен това има и друго, което бихме добавили към проблема. Доста често се приема, че реалистичните елементи изображения показват неща, реално съществували в областта, в която са нарисувани през същия период. Счита се по презумция че художникът и чираците му са местни и рисуват това, което виждат около тях. Последно време обаче сериозно се замисляме до колко това  наистина е било така. Причината за това се крие в някои интересни факти, които често се загърбват. Това са мобилността на въпросните майстори и занаятчии, една значителна част от които са работили в големи центрове като Солун, Константинопол, Котор, Дубровник и други градове. Често са били наемани в различни владения от различни краища на православния свят,  при което човек не може да не си зададе въпроса до колко това, което са рисували, се припокривало с реалността, в която се е намирала църквата. Добре известно е, че сръбският крал Милутин например е организирал дворцово ателие- там са работили pictores graeci, които са идвали от Дубровник и Котор, строители, скулптури от Поморието- всички те са ръководени от двама византийски художници на име Михаил Астрапа и Евтихий.

Всичко това показва, че като цяло използването на подхода на класифициране на изображенията на базата на регионален принцип и на базата на този подход да се правят изводи за наличие на определени елементи във въоръжението, снаряжението, облеклото или аксесоарите само в определена част на Балканите, е доста несигурно и необосновано. Няма гаранция, че майсторът от Солун, който, да речем, изографисва църква някъде в Мизия, е видял даден шлем там, а не в друг район, в който е пребивавал преди това. Или пък майстор, работещ в Сръбското кралство, не е видял сабята, която е нарисувал в ръката на светеца, от някой турски наемник, подвизаващ се в ромейската армия по това време. Следователно изображенията и данните, които могат да се изведат от тях, не трябва да се гледат разделно, а може само да се направи изводът, че такъв елемент действително е присъствал на Балканите по време на въпросното рисуване. С други думи- на стенописните изображения от Балканите трябва да се гледа като на един общ информационен фонд за живота по онова време без да им се слага точен регионален и народностен етикет. 


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.